Блогът на holi :: Бъдеще Butterfly

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.10.2011 12:51 - Бъдеще Butterfly – Финал

Прочетен: 2237 Коментари: 5 Гласове:

Събуди се рано. Слънцето тъкмо изгряваше и даваше начало на новия ден, нови надежди, чувства и желания. Той се усещаше някак весел, не защото се беше събудил рано, а просто така. Имаше едно нещо, което не можеше повече да си позволи да забравя – да изтрие профила си в сайта за запознанства. В следващата минута това стана факт. Не можа да се стърпи, отвори мейла си и изпрати съобщение на Сандра „Това, ти ли си?”Беше копирал линка от facebook. Когато отиде в офиса, почти забрави за мейла, който беше пратил...почти. Докато не видя, че има отговор от нея. „Не, това не съм аз.” Следваше линк на профила й. Отвори го и не можа да повярва на очите си...Това беше жената от онова кафе. На снимките също беше усмихната и иглеждаше приятна, не резбираше как провокираше у нея такова нахакано поведение. И каква в крайна сметка беше тя...Явно беше обвързана, като, че ли беше магнит за всички недоволни дами, скрити зад маските си на порядъчни съпруги. Изпрати й покна за приятелство, но не сподели с нея, че я е виждал. Сандра пиеше следобедното си кафе пред компютъра и ужасно много вече й се искаше да е свършило работното време. Не я свърташе на едно място. Не искаше да е на работа, не искаше да е вкъщи, не искаше да се разхожда. В общи линии беше изпаднала в един от онези периоди, когато човек понеже няма, каквото иска, нищо друго не може да го направи щастлив. Имаше само едно нещо, което разнообразяваше деня й – имейла от Даниел. Колкото и да не й се искаше да разбира как изглежда, след като той поиска да я види, не му отказа. Сега седеше и гледаше новата си покана за приятелство във facebook. Отвори я. Опита се да прикрие усмивката на лицето си, за да не я забележат колегите. Той не беше плешив, нисък и с очила. Беше приятен млад мъж с тъмна къса коса, кафяви топли очи, от които лъхаше някаква решителност, която стоеше добре на високия му ръст. Тъкмо си тръгваше от работа, когато телефонът й звънна. Беше приятелят с розите. Отказа му следващо виждане, и колкото и да се опитваше да звучи естествена, не успя да скрие притеснението си. Изглеждаше така сякаш си играе с него. Даже всички биха казали, че е така. Но въпреки обвиненията, които вече й се стори, че чува, тя отказа. И този път за нея важното бе той да разбере, че отказът й наистина е отказ. Разговорът им приключи. Ситуацията не я правеше щастлива, но...телефонът звънна отново. Беше Адриан – онзи заради, когото бе готова да учи още за любовта. Да редува сладкото с горчивото, сълзите с усмивките с ясното съзнание, че греши. Вдигна телфона и въпроса, който чу в слушалката беше: „Искаш ли да се видим?” Тя имаше само един отговор „Да.” Денят за Даниел беше минал с едно малко разочарование. Затова излезе да го полее с приятели. Повървя пеша до вкъщи, беше пил, затова не искаше да се качва в колата, а и кръчмата не беше далеч. Изкачи стълбите в тъмното, пъхна ключа и отвори вратата. Пак му се стори, че на дивана е онази жена, пак му се усмихваше. Вече знаеше как да се отърве от това видение. Включи осветеленито. Този път то не помогна. Марияна седеше на дивана и наистина се усмихваше. Недоумяваше какво смешно има или хубаво, което да предизвика усмивка и как беше влязла: – Не си сменил бравата. – Каза тя, сякаш беше разбрала въпроса му. – Защо си тук? – Знам какво ти наговорих преди няколко дни, но не искам връзката ни приключи. Искам да съм с теб – тук сега и всеки път, когато мога. В ума му всичко забушува, сърцето му замря. Въпреки всичко все още я обичаше и не издържа на изкушението. Не я отпрати. Марияна отново стана част от живота му. Част, която не е пригодена, да бъде прикрепена към друга част от пъзела, попаднала случайно в пакетчето с компоненти, и щеше винаги да стои отстрани. Дори, когато желаната картина бъде подредена, щеше да седи там и да бъде трън в очите и в сърцето му, поне дотогава, докато не събереше смелост да я изхвърли. Сутринта Марияна си тръгна, не беше намерила оправдание за по-дълго отсъствие. Даниел си направи закуска и закуси...сам. Искаше му се пак да е вечер, за да си поговори с Butterfly, Александра, жената с милата усмива и арогантното поведение. Каквато и да беше тя, той не бе по-добър от нея. Сандра едва дочака вечерта. Толкова й се искаше да поговори с Даниел и да му разкаже всичко, знаеше, че той ще я разбере. И ето най-накрая беше дошъл този момент. Поздравиха се и след това той я попита: – Имаш ли някого до себе си? – Не, а ти? – Излъга го. Но как можеше да му обясни ситуацията, в която се намира, след като не можеше сама на себе си да я обясни. – Не. – Не можа да каже нищо повече по темата, затова я смени. Тя го излъга, но нима той можеше да й каже истината? Butterfly се превърна в негов другар онлайн. Не я покани дори на кафе, направи се на луд, когато тя го направи. Животът му продължаваше в пътуване, работа, тайни срещи, и една пеперуда, с която често говореха за нещата от живота и затова как се чувстват. Никога не нарекоха нещата с истинските им имена, сякаш се страхуваха, че всичко ще свърши ако го направят. Сякаш щеше да изчезне магията. Но магията е жива, докато гори желанието, а с всичко, което правеха и не правеха те само поддържаха огъня му. Все пак бъдеще Butterfly остана скрито зад страховете, зад илюзиите, нерешителността. Пъзела не се подреждаше, защото парченцето, което не се вписваше привличаше вниманието и на двама им.

Нагоре